ЛЕДЕНЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. Рядко. 1. Правя някого или нещо много студен; вледенявам, изстудявам. Ах, как умират селските жени! / От близки и роднини оградени, / дорде смъртта ги бавно ледени / те замълчават в миг успокоени. А. Германов, М, 80. Грей се, бабо, зима иде, / ледени ви сърчица. П. Р. Славейков, Избр. пр I, 128.
2. Прен. Поет. Правя нещо (душата, сърцето, кръвта и под.) на някого да се екове от страх, ужас; смразявам, вледенявам. — Знаеш ли, отровна змия отдавна се е свила в сърцето ми и го ледени — все си мисля, че не зарад чест и слава чезнеш с дни и недели от дома си... Г. Манов, КД, 127. Мисълта, че Елка можеше всяка минута да свърши работата си там и да се върне отново при него, леденеше ума му и сковаваше волята. Г. Райчев, Избр. съч. I,123. Дико беше все такъв — мълчалив, залисан. Несвестните му думи не разкриваха нищо, а блясъкът на тежкия му [на Стан] животински поглед леденеше кръвта му. Г. Райчев, Избр. съч. I, 141-142. И мене не веднаж смъртта е леденила / душата с ужаси, пред трупа бездихан / на свидни жъртви. Π. Π. Славейков, Събр. съч. III, 298. леденя се страд.