ЛЍБЯ1, -иш, мин. св. -их, несв., прех. Диал. Любя, обичам. — Знаеш ли, море моме, че аз те либя, — ми рече, да го порази господ! Ц. Гинчев, ГК, 56. Севдано льо либе ле, либе ле. / Като си ма либела, либела, / що не ми си казала, казала. Нар. пес., СбГЯ, 127. Залиби Стоян, леле, Тодорка, / либи я Стоян, леле, лъга я, / доде я Стоян, леле, излъга. Нар. пес., СбНУ XXIX, 130. Младо либи, старо вземи. Послов. либя се страд. и взаим. Един ден тя му намери реда, та полека, издалеч-издалеч, разправи на свекъра си всичко: и как се либят Райка и Ненко, и как плаче сега Райка. Т. Влайков, Съч. I, 19, 135. — Я чуй ма, бульо Маринице, дали няма нещо тя с Нягула? .. Едно време бяха се либили? Й. Йовков, А, 91. Отдол иде лудо младо, / .. / И си пита малка мома: / .. / „Кърши ли се бело цвете, / либи ли се малка мома?“ Нар. пес., СбВСтТ, 35. Залиби Стоян, залиби, / залиби мома Петкана. / Че са се верно либили. Нар. пес., СбВСтТ, 642.
ЛЍБЯ2, -иш, мин. св. -их, несв., прех. Диал. Целувам. „Боле вране очи да ми пию, / негли немци лице да ми либе!“ Нар. пес., СбНУ ХХII—XXIII, 40. либя се страд. и взаим.