ЛИЦЕМЀРЕН, -рна, -рно, мн. -рни, прил. Книж. 1. Който проявява неискреност, лицемерие, двуличност; двуличен. — Ще идем в някои затънтен кът, дето никой не те познава, дето жестокият съд на това лицемерно общество няма да ни стигне и смущава Ив. Вазов, Съч. XXI, 176. Идеше му да ги нареже както си знае, да им каже право в очите, че са само едни лицемерни и празни дребни буржоа. Г. Караславов, ОХ I, 258.
2. Който е присъщ на лицемер или на лицемерка; двуличен, лицемерски. И своята нерелигиозност Мина отдава на баща си, осмивайки мълчаливо мнимата и лицемерна набожност на майка си. М. Кремен, РЯ, 199.
3. Който съдържа или изразява лицемерие; двуличен. Младенов понечва да изяви някакъв лицемерен протест, но пресметливостта му надделява и той казва сухо: — Така ще бъде най-добре. Б. Райнов, ГН, 175. И никой не можеше да вникне в душата на тоя фанариотин и да разбере, доколко лицемерни бяха тия негови похвалби. СбНУ XVIII, 579. Лицемерна усмивка.