ЛЍЧБА1 ж. Диал. 1. Признак, белег на или от нещо. Брусницата са явява с истите личби както и шарката. Ив. Богоров, СЛ, 38. Тежка болест наричаме една треска, която има като личби: бегавица, подпухнуване на корема, голяма усетливост. Ив. Богоров, СЛ, 35. Личби от древни рудища и пещи има на много места из старите гори на тоя край. Ст. Станчев, HP, 11.
2. Предзнаменование, знамение, знак, поличба. — Дико, Мита ме е сънувала с червена престилка и с бяло гълъбче под нея. На ден на свети Никола такива сънища са голяма личба. К. Петканов, ЗлЗ, 196. Нея вечер над синята Тракия, над дребните села, минаваше пак опашата звезда — личба за голяма беда. А. Каралийчев, ПС III, 183. Колко трайни предразсъдъци и суеверия от всякакви личби, предания и легенди са свързани с него [течението на времето]! В. Шишаков, СВ, 3. Лош съм сън сънувала: / два ми гълъба летеа, / кога летеа, гръмеа, / дека паднаа, треснаа, / това е, мале, на личба: / два ми са бракя умрели. Нар. пес., СбНУ XLIV, 126.
3. Вест, съобщение, известие. Личба ми се е личила / у тая града гулема, / у сабота пред Великден: / рано да се пазар сбира, / по-рано да се разноси. Нар. пес., СбНУ XIV, 370.
ЛЍЧБА2 ж. Диал. Хубост, красота; личбина. Кажи, Велико, кажи ми / кой ти йе даде личбата? / Дал си от бога паднала? / Дал си от земя никнала? Нар. пес., СбБрМ, 401.