ЛОБУ̀ТЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. Диал. Нанасям побой, бия. — Чувам, селяните разправят, .., че скочил веднъж от клона на един бряст върху турчета, които лобутели под дървото наши воловарчета. П. Манов, КД, 32. лобутя се страд., възвр. и взаим. — Нека други сега се лобутят, / да се светка по друго небо, / а ний тук ще се черпим със лютата / и ще чакаме: добър е бог! Н. Марангозов, НПС, 101.