ЛУБ, лу̀бът, лу̀ба, мн. лу̀бове, след числ. лу̀ба, м. 1. Остар. и диал. Извита тънка дъска, която обхваща решетестата част на ситото (Н. Геров, РБЯ).
2. Остар. и диал. Подобна по форма и по функция част на друг предмет. Лубът па тъпана бива от метал и има множество дупки, за да може да излазя през тях прахът. Т. Икономов, ЧПГ, 112. А около каменния [воденичния] има луб от дъска, да не пада навън брашно. Г. С. Раковски, Π Ι, 82.
3. Спец. Ограничителна рамка на нещо (чекмедже и под.). Към страниците посредством дибли е сглобен луб, който побира чекмеджетата. Лубът е образуван от две рамки, сглобен на шлиц и чеп. М. Тодоров и др., ТМСС, 262.
◊ Свивам / свия (смазвам / смажа) луба някому. Диал. Заставям някого да престане да своеволничи; усмирявам, укротявам.