ЛУКА̀ВЕЦ, мн. (рядко) -вци, м. Лукав човек. — В гората го пипнах, лукавецът, седнал под едно дръвче, .. Преструва се на Богородица. А. Каралийчев, ПГ, 15. По едно време лукавецът му каза [на Самуил] и пак тъй, всички да чуят: — Че не сме преяли, не сме, но кажи да донесат поне още вино. Д. Талев, ЛФ, 1957, бр. 31, 3. — Българите дума не държат — добави византиецът, — те нямат пи чест, ни бог. — А гърците имат ли бог, лукавецо, дето безверници викат срещу християни? — завика в изтупление Игрил. Ст. Загорчинов, ДП, 309.