ЛУКА̀ВО. Нареч. от лукав. — Само едно ne мога да разбера, Смиловице — и Дамян загледа втренчено жената, усмихвайки се лукаво, — като говориш за мъжете, и за своя мъж ли говориш! Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 147. Оставяше слушателите си и отиваше към вратата на лавката си и, като смигаше лукаво към присмехулниците, удряше с пръст върха на червеникавия си нос и избърборваше полека и протегнато. Ив. Вазов, Съч. VI, 151. Поне на дружките си да не беше се хвалила, че в града ще живее, сега нямаше да се черви от срам и нямаше лукаво да ѝ ce подсмиват. М. Марчевски, П, 196. — Хубавичко момиче, бива си го! — и господинът лукаво намигна на Рилски. К. Петканов, В, 241. То [детето] викаше, .., мъкнеше след себе си каквото му попадне и лукаво се извръщаше да види дали го следи едно влюбено око. Г. Райчев, ЗК, 234. Неговите очи биле подпухнати от вино и от лой и така подло и лукаво са въртеле насам-нататък, щото старците и благоразумните хора имале пълно право да кажат... Л. Каравелов, Съч. II, 84. — О, аз видях, как предадоха на смърт седмина велможи — и чух техните писъци зад завесата... Царицата се смееше лукаво — и горда мъст лъскаше в очите ѝ. H. Райнов, ВДБ, 83-84.