ЛУ̀МВАМ, -аш, несв., лу̀мна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. 1. За огън, пламък, светлина — избухвам, появявам се изведнъж. Обхванати от пламъците, лозовите пръчки лумват, буен огън се издига в огнището. П. Тодоров, Събр. пр II, 229. Върху огъня захвърчаха дъски от яслите, слама и съчки и той лумна чак до тавана. Ст. Загорчинов, ДП, 463. Нощта беше хладна и поклонниците .. се трупаха около огньовете. .. Когато някоя главня се пръскаше с остро съскане и пламъкът лумваше нагоре, сенките на хората порастваха несъразмерно големи и уродливи. Ст. Загорчинов, ДП, 155. Помня го [Груя] — духа упорито съчките, които не искат да пламнат, а одимените му очи сълзят. Огънят най-после лумва. Д. Жотев, ПМИ, 88-89. Огромни ярко-светещи фонтани / .. / почервеняват, потъмняват странно / и се разсипват с гаснещи искри. / И лумват пак. В. Андреев, ППес, 61. ● Обр. Сърцата на лагерниците се освободиха от смущението и в очите им лумнаха радостни пламъчета. Цв. Ангелов, ЧД, 243. Само едно не ми допадаше — дружбата му с Хаджията .., не са ми убягвали огънчетата, които лумваха навремени в очите им. А. Гуляшки, ЗР, 61. Под конски топот на чужди пълчища, / Карпатският вятър избърза при нас, / в сърцата ни лумват на ярост огнища, / смъртта заговорва през нашия глас! Т. Траянов, Съч. III, 105. Водните струи сменят всеки миг формите ..; за миг лумват буйните теменужни цветове, грейват топлите багри на лятото. Ив. Мирски, ПДЗ, 20.
2. Прен. За чувство (рядко мисъл) — изведнъж се проявявам ярко, с голяма сила. Обикновените хора, .., които допреди малко шаваха с досада по местата си .., пламнаха, .., в душите им лумна борческа радост. Г. Караславов, Избр. съч. IV, 298. — Колко е хубаво, колко е прекрасно! — вълнувал се и искра на обнадеждаване лумнала в подтиснатото му съзнание. Ст. Грудев, ББ, 17. Ех, как ще се радват девойките, как ще се кълчат с тези бели, жълти и черни ботушки и какви сватби ще станат в селото! Тези мисли лумнаха в главата му. Г. Краев, СТ, 40.