ЛУ̀НЍЧКА ж. 1. Обикн. мн. Малко, тъмно петно като точица по кожата; луница, лу̀на. Тя беше ниска, пълничка, добродушна, с меки ръце, руса, с кръгло, бяло лице, мъхесто като праскова, посипано около носа с лунички. К. Калчев, ПИЖ, 122. Васко, шишкаво момче с кепе, нахлупено над очите, и кафяви лунички, напръскали лицето му като ситни точици, се усмихваше. П. Стъпов, ЧОТ, 10. — Ще ти изгори кожата! — предупреди ме Ел Шахин, като гледаше белия ми, обсипан с лунички гръб. — По-добре сложи си покривалото. Ст. Дичев, Р 142. Дребничките лунички по несръчно напудреното ѝ лице почти не се забелязваха. Ст. Марков, ДБ, 166.
2. Диал. Бенка. Тя беше хубаво момиче, .., с една доста едра луничка на едната си буза. Й. Йовков, ПК, 37. Устните ѝ малки като ягоди, .., а близо до брадичката си имаше черна като точица луничка. Елин Пелин, Съч. III, 108. — Вземи! — повтори Цветана, усмихна се и черната ѝ луничка дяволито заигра. Й. Йовков, ПК, 64.