ЛЪГО̀ТЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. и (рядко) непрех. Разг. Пренебр. Лъжа (в 1 и 2 знач.), мамя. Маре мълчи, всички сте се надумали да лъготите! Само ние със старецо де, с директоро, си им казаме истината. К. Митев, ПБ, 340. — Никой не е идвал при мене. Лъготят ви и вие им вярвате. Може на друга къшла да са отишли. Д. Ангелов, ЖС, 165-166. — Ами това, дето го пишат вестниците бре, чедо? — .. — Кои вестници? — .. — Ами, вестници! — усмихна се презрително Илия. — Това са партенки. Лъготят простия народ. Г. Караславов, Избр. съч. VI, 122. Той омълчал е що го подлуди. / А дребното пък труфи и надува — / голям успех се нему днес то струва. / Измислюва, лъготи, клевети. К. Христов, В, 130. Стига лъготи, че нема кой да ти вярва. лъготя се страд.