ЛЪСТЀЦ1, мн. -тцѝ и -тецѝ, м. Остар. Книж. 1. Ласкател, угодник, подмазвач. Често са случава, че царете отстраняват от доверието си мъдрите и честни человеци, като са боят от добродетелите им и дават ухо на лъстеците, без да са боят съвсем от предателството им. Н. Михайловски, ПТ (превод), 191. При сичките му слабости — между които главната е била безпределното тщеславие, което често го е унизявало до придворен лъстец — той в обществения и частния живот сякога е бил защитник на правия. Ч, 1871, кн. 7, 204. Ех, лъстци, каза си, видят, че минавам, / та ме ласкаят — вяра им не давам. Ив. Вазов, ИГП (превод), 143.
2. Съблазнител, прелъстител, сладострастник, измамник. Заповядал да убият собствената му майка Агрипина, а после и учителя си Сенека, за да не му пречи никой да са предава на срамотен живот заедно с ниските лъстеци и буйни другари. Н. Михайловски, РВИ (превод), 271. „Фросино, не бой се, земи го, / не е той коварен лъстец: / той люби те нежно.“ Ив. Вазов, БМ I, 149.
ЛЪСТЀЦ2, мн. -тцѝ и -цѝ, м. Остар. Книж. Човек, който полага грижи за някого или за нещо; грижовник.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1899.