ЛЬО̀КА ж. Диал. Криво дърво, което съединява върха на климията с края на оста на волската кола; левка. По Орханийското шосе се точеха обозни коли. Лениво и тъжно тракаха колелетата, льоките и страничните дъски на колите. В. Геновска, СГ, 428. На Станчо му трябваше големия свредел, че си правел льока. Ил. Волен, ДД, 129. Мино гласеше колата — слагаше ѝ една нова льока, която беше се счупила вчера. Ст. Марков, ДБ, 383. Тяхната [на Божко и Минка] захласнатост отиде дотам, че не видяха една вечер как колата със снопи прекатуриха .. всичко зян стана: колелата, процеп, льоки, бърце — всичко на парчета. Ц. Церковски, Разк., 191. „ Да даде господ, Стойене, / да идеш, да са не върнеш, / само хабера да доде, / и след хабера колата, / и на колата остена, / и на остена калпака, / и на льоката елека.“ Нар. пес., СбВСт, 689.