ЛЮ̀БА ж. Диал. 1. Либе; севда, любна, любя. Мярна се някаква моминска снага и една бяла ръка трепна като гълъб на прозореца — Бисера, това беше тя, неговата свидна люба. Д. Спространов, ОП, 9. Още сънена, тя не можа да разбере дали пред нея с пушка в ръка стоеше Секула, любата ѝ, с когото се бяха врекли да си бъдат верни цял живот, или е сън. Д. Спространов, ОП, 177. Що ми кукат [кукувица] от вечер на вечер, / тая ми йе моя първа люба; / та що кукат от утро на утро, / тая ми йе моя мила сестра. Нар. пес., СбБрМ, 347. Ток си жала, ток си плача / от твоите безпотии, / зашчо одиш тугя земя, / тамо любиш друга люба. Нар. пес., СбНУ VII, 65.
2. Съпруга. Отговаря бравий Кракра: / „Ой те тебе, цар Василий, / .., вярна люба не отстъпвам, / венчило си не потъпквам, / люба водя, мра за нея.“ П. Р. Славейков, Избр. пр I, 352-353. Преди Марко / Марковата люба, / преди Марко порти отворила, / а след Марко порти затворила. Нар. пес., СбНУ XLIII, 37. — Ой ти, Яно, верна люба моя, / я подай ми от долапо сабя, / .., / да погубам крала от немечко. Нар. пес., СбНУ XXIX, 92. Па на Тодор макя отговора: / .. / Проси сине, господска девокя, / тебе люба, а мене отмена. Нар. пес., СбНУ XLIV, 79.