ЛЮ̀БАВ, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. Поет. Мил, скъп, обичен; либав. Иринка садила в нея [градината] всякакви цветя любави. ЖД, 1967, кн. 11, 3. Скръбно си блее овчица, / скръбно си блее, нарежда: / — Где се изгуби, отиде, / агънце мило, любаво, / първа първинка на мама? Ст. Чилингиров, СБД, 16. „Волен, хубав, мой соколе, / млад и любав, / .. / Огън поглед тук не впивай.“ Π. К. Яворов, Съч. I, 15.