ЛЮ̀БЕНЕ1, мн. няма, ср. Отгл. същ. от любя и от любя се; либене. Любенето, като романтичен или друг род преход по пътя на задомяването у старите сливенци, е почти непознато. Ив. Хаджийски, БДНН II, 126. — Не съжаляваш ли, че пропуснахме любовта? — Любовта най-често се пропуща в любене! — казва той. Бл. Димитрова, Лав., 227. — „Вземай ма, вземай, Марине, / вземай ма, стига ма лъга. / Не ти ли стига, Марине, / девет години любене, / любене, полвин лъгане?“ Нар. пес., СбВСт, 727. И се пофали [самовилата] Йоану: / „А, егиди Йоан Попов! / Що ти се тебе чинеше, / от ке държиш самовила, / самовила за любене!“ Нар. пес., СбБрМ, 2.
ЛЮ̀БЕНЕ2, мн. няма, ср. Диал. Любе, либе; любне. — Я излезни, мила мале, / да погледаш и да видиш / каква отмена ти носа: / на тебе каще сметене, / на баща йода студна, / .. / първо любене на мене! Π. Π. Славейков, КНП, 115. „Петкано, първо любене, / ке легна, мари, да поспа, / ти иди коне назоби / загорска бяла пченица / и си го, мари, напои / тригодишно ройно вино.“ Нар. пес., СбНУ XLVIII, 85. „Янкуле, първо любене, / а иди си на нов пазар, / та ми купи стара баба, / стара баба робинчица, / да ми луле мъжко дете.“ Нар. пес., СбНУ XLVIII, 75. „Юване, първо любене, / що по двор одиш уилен / и по гардина угрижен?“ Нар. пес., СбНУ XLVIII, 70.