ЛЮБЍЧЕ, мн. -та, ср. Диал. Цвете момина сълза. Подухваше пролетен вятър, наситен с миризми на липов цвят, на горски треви, на ягоди и любичета. Ст. Даскалов, СЛ, 551. Нашепва [овчарят] за звездните нощи, .., за самодивите, които идват и го зоват насън, плетат вещи от росен, любиче, тинтява и помниче. Ив. Карановски, Разк. I, 39. Тя [снимката] е над голямото легло и под нея мама всяка пролет забожда стрък любиче, защото пазело обичта вкъщи. Л. Михайлова, Ж, 164.