ЛЮ̀ДЕ и остар., сега поет. ЛЮ̀ДИ, диал. ЛЮ̀ДЯ. Само мн. Обикн. членувано людете. Човеци, хора. По колиби и по села живеят люде, бедни и богати. Елин Пелин, Съч. IV, 93. Умрял, казваха, за доброто на людете умрял. Г. Караславов, Избр. съч. I, 272. Тук бяха хамбарите на бея, .., тук бяха постоянно и двамата му кехаи, пазачи на имота му цялото поле наоколо, ведно със селото и людете, и всичко живо в него. Д. Талев, ЖС, 9. — Силни създадоха боговете своите хора. Ала людете допуснаха нега, сласт и леност да пресушат мишците им. Н. Райнов, ВДБ, 13. Па се върнах, па се върнах, мамо, че си срещнах / девет попа, мамо, девет попа, четри люде. Нар. пес., СбНУ XXXIX, 100. // Само събир. Обикн. членувано людето. Диал. Множество човеци; хора. — Ние сме дошли при вази да ви кажем: не щем ви людето по цялата планина! Толкоз. А. Страшимиров, А, 421. Старите люде прикажуват, оти отнапред имало ного вампири и оти они правеле големи зулуми и пакости на людето. Нар. прик., СбНУ III, 147. Ходили ли сте в селото, / видели ли сте людето, / къщата богата ли е, / сговорни ли са людето? Нар. пес., СбИБ, 26.
◊ Влизам / вляза у люде. Диал. Започвам да общувам с хората, преставам да водя затворен, изолиран живот. Мари, люде, видехте ли ме, комках ли се. Диал. Употребява се, когато някой неуместно пита другите за нещо, което се отнася само до него и той трябва да го знае. От стари люде деца. Разг. Много хитри, много опитни.
— Друга (остар. и диал.) форма: лю̀дие.