ЛЮ̀ДЕН, -дна, -дно, мн. -дни, прил. Остар. Книж. Многолюден. Той се чувствуваше сам, .., уединен, като в безмълвието на гроба, след тая людна столица. Ив. Вазов, Съч. IX, 184. По самото набрежие, оживено и людно сега, се кръстосваха бляскави женски облекла и офицерски лъскави униформи. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 110. Мнозина минувачи по людната улица се извръщаха към срещната девойка. Ив. Вазов, Съч. XXVII, 132.
— От рус. людный.