ЛЮ̀ЛЯКА ж. Диал. Поет. Люляк; люлека. Каква пролет беше, господи, какво лято идеше! Люляката цъфтеше. Цъфтяха дървета и цветя. А. Дончев, ВР, 76. Боян вече ѝ [на Румяна] изпровождаше по Стояна лелина си Грозданина китки от първото цъфнало кокиче и букети от първата цъфнала люляка. Ил. Волен, ДД, 144. Градините са насадени с цъфнали най-благоуханни и прекрасни цветя: с кани и карамфили, .., с люляки и салкъми, с резеди и божури. Ц. Гинчев, ГК, 169-170. Хубавият свят със слънцето, .., с цъфналите липи и люляки не ѝ ce виждаше вече радостен като някога. Ем. Коралов, ДП, 34. В празник младите изскачаха пременени насам, спотайваха се на двойки в цъфналите люляки. Ст. Даскалов, ВМ, 33-34. Майстор Манол джамия градеше — / денем гради мермерна джамия, / нощем ходи край бели сараи, / .. / да приказва с Айкуна девойка, / да ѝ шъпне тихи, верни думи, / както в мрака буйният трендафил / към бялата люляка се свежда, / ma ѝ шъпне със алени устни. Ас. Разцветников, Худ. С I, 178. ● Обр. И полюшва някой снежните люляки, / дето тихо сгушен тръпна и те чакам. А. Разцветников, С, 106.
— Други (диал.) форми: лѝлека, лѝляка, лю̀лека, лѝлика.