ЛЮ̀ЛЯЧЕ, мн. -та, ср. Умал.-гальов. от люляк. Гората оголя. .. Неочаквано с дъждовните капки прелетя една-единствена снежинка и кацна на люляка .. — Хайде, люляче, дойде и твоят ред! — прозвънтя с нежното си гласче тя. П. Бобев, ЗП, 8. В „Пролет на нашата улица“ имаше и прах, и кал, и едно самотно люляче, което помахваше с вейки на повяхналите от зимата ючбунарски деца. А. Гуляшки, Л, 22.
— Други (диал.) форми: лѝлече, лѝляче, лю̀лече.