ЛЮТИНА̀ ж. 1. Само ед. Качество (вкус, мирис и под.) на лют; лютивина, лютост, лютивост, парливост. Говореше се за непоносим задушен въздух, за тежка воня, за лютина на прекиснало мляко, на пот и мухлясала храна. М. Марчевски, П, 96. „Тентене фабрика“ наричахме изсъхналия цвят на магарешко тръне. При пушене той щипеше страшно много на езика и предизвикваше с лютината си цял порой от сълзи. Ст. Чилингиров, СБД, 59. Лютината на лука разваля очите и затъпява зрението. Г, 1863, бр. 2, 9. На кучето злината, на пиперя лютината, на човека добрината струват пари. Послов.
2. Разг. Общо име на лютите подправки, приготвени от пипер, хрян, чесън, гъби и др.; лютиво, лютинка, лютивичко, лютивко. Приготвил е пържолите с различни лютини.
3. Остар. и диал. Само ед. Гняв, ярост, нервност. Той често се оставяше на личните си чувства и с еднаква лютина блъскаше онова, което беше бездарно и пошло, и онова, което трябва да се насърчи. Ив. Вазов, Съч. XII, 162. Добрият ред в училището, както и всъду, по-лесно ся достигва чрез хладнокръвност и умереност, отколкото с горещност и лютина или пък с безумно нетърпение. П. Горбанов, ННУ, 2-3. Попот не можел веке да си държит лютината и му рекол: „Ами како да се не лютам? Ти ми удай волойте, ми опра коньот, ми посрамоти попагята и керка ми, .. Дали не е за лютене?“ СбКШ, 60.