МАЛОДУ̀ШЕН, -шна, -шно, мн. -шни, прил. 1. Който проявява малодушие; слабодушен. Понякога се случваше да провърви на полицията — намираше се малодушен човек и почваше да разправя, каквото знае. М. Марчевски, МП, 87. Евлоги пак се усмихна. — Нима между нас няма малодушни хора, които от страх пред правилниците по няколко пъти на ден наричат черното бяло? А. Гуляшки, Л, 98.
2. В който се съдържа малодушие или който изразява малодушие. Дълги бяха пренията, но най-после надделя Смилецовото мнение — да приемат без съпротивление татарите. Малкото войска, с която разполагаше Търново и страхът, .., много спомогнаха да се земе това малодушно решение. Ив. Вазов, Съч. ХIV, 16. Малодушно свиване пред мъчнотии, .., никога не е помагало. Й. Груев, СП (превод), 277. Можете ли да си представите, че тая скромна и малодушна постъпка са притълкувала недобросъвестно от страна на неприятелите, че ѝ са предало съвсем противен смисъл? З. Стоянов, ЗБВ II, 339. Той [свещеникът] се молеше да прати Бог чудо: да спаси градът, да подкрепи падающия дух, .., да отклони изкусителя, който възбужда ропот и малодушен плач от земните теглила. Н. Бончев, ТБ (превод), 49.
3. Като същ. Малодушен човек; малодушник. Уморените получиха нови сили, ранените забравиха раните си, а малодушните усетиха, че имат още мъжество в сърцата си, и не се хвърлиха да си спасяват кожите с бягство. Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 296. Той разбра с горест, че само едно дълбоко отчайване и ужас пред борбата придаваше на малодушните тая смелост и решителност да се признаят пред самия си началник. Ив. Вазов, Съч. ΧΧΙΙΙ, 130. Заплахата увисна във въздуха, притисна ни, но това, че сме много, даваше сила и на най-малодушните. М. Гръбчева, ВИН, 51.