МА̀РЕН, -рна, -рно, мн. -рни и (остар.) -а, -о, мн. -и, прил. Диал. Обикн. за вода, течност — който е малко топъл; възтопъл. Тя не знаеше, че вечерта Тошка се промъкна в кухнята, дигна една тенекия с марна вода, сипа шепа сол в нея, разбърка я и си потопи краката. Г. Караславов, Тат., 217. — Сигурно отдавна сте тука — питаме ние, като отпиваме с мъка от марната бирена горчилка. Г. Готев, ПШ, 78. Детето ся не къпе само за да ся разпарява, но за да ся измива от нечистотата, а затова и хладката и марената вода е добра. Хр. Данов, Лет., 1869, 97. Ударих през къра напряко / и стигнал по-лесно дома / припари ми пара на мляко / и мирис на марна земя. А. Муратов, ЖП, 9.
МА̀РЕН, мн. няма, м. Диал. В народните поверия (обикн. в клетви) — същество, което причинява зло. — Убил го е Марен — отвърна Стана — я завали, я не завали. Месецът при мената май на суша показваше. Кр. Григоров, ТГ, 73. Марен црън да го убие. Клетва. СбНУ VI, 210