МЀДНИК, мн. -ци, след числ. -ка, м. 1. Голям меден съд за вода с широко устие и подвижна дръжка; котел, бакър. Еньо свали шапка, .., наведе се, пи вода от белия медник и погледна Цвета. Елин Пелин, Съч. III, 103. Трудеше се от зори до мрак за многолюдното си домочадие, шъташе вкъщи, носеше на рамо вода с медници от кладенеца, .., шиеше дрехите ни. А. Каралийчев, С, 306. На огнището, под големия черен медник, пращяха весело няколко сухи дъбови съчки. Г. Караславов, СИ, 231. По полиците са наредени както някога книги и чаши. Блестят менчета, медници, канчета. ЖД, 1967, кн. 11, 3. Аз изтръпнах и изпуснах бели менци от рамо. Π. Π. Славейков, ЕП 1907, 124.
2. Диал. Меден звънец; хлопатар, чан. Тъжно промуча някъде говедо, а пък в кошарата звънна медника и замря. Ил. Волен, ДД, 61. На шията ѝ [на Ваклушка] се люлее и весело нарежда с тънък ясен глас жълтият медник. Ил. Волен, БХ, 86-87.