МЕНА̀ДА ж. 1. В античната митология — почитателка и спътница на бог Дионис (Вакх), участничка в буйните тържества, устройвани в негова чест; вакханка. В една минута на бясна ярост родопските вакханки, менадите, го [Орфей] нападнали и го разкъсали на части. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 24.
2. Прен. Пияна, бясна жена.
— От гр. μαινάς, -άδος през рус. менада.