МИЛОСТЍНЯ ж. 1. Нещо, което се дава от милост, състрадание или по обичай на празници на просяк, беден човек; подаяние. Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните, хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение. Елин Пелин, Съч. I, 34-35. Дрипав просяк клечеше на кръстопътя и с гъгнив глас зовеше за милостиня. Така сърцераздирателно молеше, че не ми даде душа да го отмина, но какво да му дам? Имах всичко на всичко два лева, а трябваше да занеса хляб вкъщи. Р. Ралин, НН, 62. И влиза плахо в стаята ми една бледна, бедна фигура, .. В първата секунда аз го зех за някой изпаднал без работа нещастник, дошел да поиска милостиня. Ал. Константинов, Съч., 135. Попитай за него даже и Пейча слепият, който живее при черковата и който в събота и в неделя събира милостиня. Л. Каравелов, Съч. II, 4.
2. Остар. и диал. Дарение за издръжка (построяване) на църкви, манастири; милостивня, милостивно. Когато той [клисарят] тръгнеше между богомолците да събира милостиня за църквата, поп Антония често стрелваше към него зорки погледи. Т. Харманджиев, КЕД, 40.
◊ С цървулите на откраднатата крава правя милостиня. Диал. Ирон. Проявявам щедрост с чужди средства, с нещо чуждо.