МЍНВАМ, -аш, несв. (остар. и диал.); мѝна -еш, мин. св. мѝна̀х, прич. мин. страд. мѝнат, св., непрех. и прех. Минавам. Иванка книжка зема̀ засмяна / и писа: минвам Лудата Яна. / Посред вълните яростни, бесни / борят се двете сестри несвестни. Ив. Вазов, БМ II, 73. Видя той не еднъж със стиснато сърце, / окопите как от едни ръце / във други минваха по дваж и триж. К. Христов, ЧБ, 296. Стори Създателю, злосторник да не може / да минва за светец, възвишений — за луд! К. Христов, ПП II, 62. Като минваше през една улица, дойде до една голяма къща, в която имаше голяма веселба. К. Пишурка, К, 138. От как е Стара планина / нищо не е минвало / сега че сватба да мине / с Иринка млада невеста. Нар. пес., СбВСтТ, 957. минвам се, мина се страд.
МЍНВАМ СЕ несв. (остар. и диал.); мѝна се св., непрех. Минавам се.