МИТ1, митъ̀т, мита̀, мн. мѝтове и (остар.) мѝти, след числ. мѝта, м. 1. Литер. Старинно народно предание за произхода на света, природни явления, за богове, свърхестествени същества, велика личност или историческо събитие; легенда. Спомням си древния мит за земята Гея, която станала жена на небето Уран и родила най-напред страшните сторъки и многоглави исполини. Н. Стефанова, РП, 87. Тук [в Ифигения] Гьоте посяга отново към фабула от традицията, към мита, разработен още от Еврипид. М. Арнаудов, Г, 35. Гръцките трагически писатели са черпели сюжети за трагедиите си от легендите (митовете), хероични и религиозни. Ив. Стефанов, БР, 1931, кн. 4-5, 143. Тие риби, които държат земята от восток до запад .. не случайно приличат на знаменитите китове, на които, по римското народно предание, стои сичката земя. Тоя богомилски мит на секи случай е любопитен за нашия древни епос. СбС, 82. Със сичките почти забележителни местности на древна Гърция свързани били поетически мити. Н. Михайловски, РВИ (превод), 51.
2. Прен. Измислица, легенда, басня. Митът за непобедимостта на хитлеристкото чудо бе развенчан, за да блесне с цялата си внушителност силата на народите. ВН, 1959, бр. 2399, 1.
— От гр. μῦθος прeз фр. mythe.
МИТ2 м. Остар. Мито. Кметовете събраха цяло село и кой плати мит, пуснаха го. БДн, СбПер п II, 39.
МИТ3, митъ̀т, мита̀, мн. няма, м. Ветер. Инфекциозна болест по конете, причинена от стрептококови вируси, при която челюстите отичат и от носа текат секрети. От мит боледуват младите коне. Температура, челюстите им отичат. Н. Каралиева, Н, 115.
— От рус. мит.