МЍТАР, -ят, -я, мн. -и, м. 1. Рел. Според евангелието — лице, което е събирало данъците в Юдея. — Чада мои, книжници и фарисеи, митари и садукеи, философи и историци, .., археолози и богослови, .., слушайте приказанията ми и изпълнете желанията ми! Л. Каравелов и Хр. Ботев, ЗК, 228. Митарите бяха человеци, отредени от римското правителство да събират данъците от юдейския народ. КТЕМ, 77. За евангелиста Матея твърде малко знаем, .. Преди да ся призове от Христа беше митар. КТЕМ, 4
2. Прен. Грешник. — Хей, Василе! — извика той. — Влизай, човече. Какво стоиш там като митаря в храма божи! Раковски също се взря в преддверието. Не сетил как, .., Васил пристъпи. Ст. Дичев, ЗС I, 434-435. Ако ли не послуша и них, кажи на церквата и ако не послуша и церквата, имай го като за язичник и митар. Н. Рилски, НЗ (превод), 38.
3. Остар. Митничар. Аз разгърнах джамаданчето и той прегледа всичко с вниманието на един пруски митар. Ив. Вазов, Съч. VII, 146. В Оршова австрийските митари (..) ни прегледаха вещите. СПл, 1876, бр. 6, 23.