МЛЯ̀СКАМ, -аш, мин. св. -ах, несв. 1. Непрех. Обикн. при говорене, дъвчене или пиене — издавам особен звук при отваряне на уста, като се разрушава преградата, образувана от долепване на устните или на езика до небцето. Цяла мъка беше за нея докато се научи да се храни на градската трапеза, да държи вилица в ръката си, .., да не мляска, като дъвче. Д. Талев, И, 380. Беззъбият клисар дигаше бавно чашката си, гаврътваше мигновено сладката течност и дълго и широко мляскаше. Г. Караславов, СИ, 46. Смоляк сумтеше, мляскаше с дебелите си устни. А. Гуляшки, ЗВ, 25. Донасят [супата]. Господинът сърба, мляска, хруска, с рядко вдъхновение плюска. Д. Подвързачов, Б, 99. Окалено е нашето свине, още и лакомо: яде, що завърне, все мляска. Д. Манчев, БЕ II, 37.
2. Прех. Дъвча, превъртам нещо из устата си (обикн. за човек без зъби); жвакам, гвача, ям. Той наблюдаваше тия, които пушеха, и ония, които сладко мляскаха локум или бяло сладко. Т. Харманджиев, КЕД, 207. — Стар съм вече, .., стар съм, .. — заговори селянинът. Виж, зъб не остана. Мляскай, мляскай — ни сладост, нито пък спори. Ц. Церковски, Разк., 263.
3. Разг. Прех. Неодобр. Целувам звучно, шумно (като мокря със слюнка мястото на целуване). Стига си мляскала детето. Не виждаш ли, че не му е приятно. мляскам се взаим. от мляскам (в З знач.). мляска се безл. Той, .., разправяше, че когато се ядяло супа, не трябвало да се сърба, не трябвало да се мляска. Д. Кисьов Щ, 333. — Не се пита така, Венецианецо, а се чака, сърба се, мляска се, докато ей така, между другото, се каже и важното, за което са се събрали хората. А. Дончев, ВР, 130.
— Друга форма (диал.): мля̀цкам.