МО̀ИЧЪК, -чка, -чко, мн. -чки, притеж. местоим. Разг. 1. Умал. от мой. „Много си, булне, убава, / каква та й роса побила, бяло ти лице умила, / защо ми не си моичка, / ами си, булне, батюва?“ Нар. пес., СбВСт., 415. А и моичките родители си ги бива — сега намериха да отидат на курорт. Δ Детето, моичкото, взе че легна болно. Δ То и той, моичкият син, де, ако беше чел повече, щеше да спечели конкурса, ама го мързи. Δ Той и моичкият брат се опита да вземе по-голямата част от наследството, ама не му провървя.
2. Като същ. моичкият, моичката, моичкото, мн. моичките. Само членувано. Човек от семейството (съпруг, съпруга или дете) на лицето, което говори. — Ама той, моят, не си поплюва .. Той, моичкият, фамилията им ще разкатае, ще ги изтрепе, ти не го знаеш какъв е, като се амбицира! Г. Узунов, НР, 10. Нали си е мекушав и непрактичен, повлече се моичкият по акъла на девера Димитър. Тарас, СГ, 143. Оплакваш се от жена си, ама ако чуеш отнякъде какви скандали прави моичката, ще млъкнеш. Δ Нямаме пари за море, а моичкото горкото и то иска като другите деца да отиде някъде.