МРАЧА̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. Разг. 1. Правя нещо да не се вижда ясно, да стане мрачно, тъмно, да мрачнее; затъмнявам, помрачавам. И мъгла небе мрачи. Ив. Вазов, Съч. V, 153. Ту искра сърце ми озарява, / ту мрачи го мътен дим. Д. Дебелянов, ЗлП, 49. ● Обр. Заедно с това възмущението и недоволството срещу отците от „Св. Седмочисленици“ все пове че се надигаше у него, заглушаваше плисъка на реката, песента на птичките, мрачеше сиянието на пролетния ден. М. Смилова, ДСВ, 211.
2. Прен. Правя нещо (мисли, чувства и под.) да бъде тъжно, нерадостно, безнадеждно; помрачавам. Какво я чака утре? Потръпна. От вчера този въпрос мрачеше светлите очаквания, пречупваше полета на любовта ѝ. М. Смилова, ДСВ, 260. Полвек народу разума мрачихте, / убихте правата му свяст природна. Ив. Вазов, Съч. II, 165. Историйо, и ти, поезийо небесна! / Той [Наполеон] пълни вази днес! Съдбата чудесна / фантазията мрачи. Ив. Вазов, ИГП (превод), 27.