МЪЖЀЦ1, мн. -жцѝ, след числ. -жѐца, м. Конусовиден мускулен израстък на мекото небце у човека и някои човекообразни маймуни. Илийко не може да изговори думите си. Езикът му надебеля внезапно и се придръпна към мъжеца. Ст. Чилингиров, ПЖ, 63. Вътре в устата са венците, езикът, небцето и мъжецът. Т. Шишков, ПХ (превод), 2.
МЪЖЀЦ2, мн. няма, м. Остар. и диал. Умал. от мъж; мъжле. — Я виж каква брани мъжеца си! — ухили се леля ѝ. Ив. Вазов, Съч. ХХVI, 132. — Ох! Какъв мъжец ми й дал господ! Да гледа, а да не види. Τ. Шишков, ГМ, 17. — Мари жено хулава, / не продавай си мъжецо / за две трески борина. Нар. пес., СбНУ ХХХIХ, 295.