МЪНЍК, мн. -ци, след числ. -ка, м. Разг. 1. Малко, дребно куче, куче от дребна порода; мъниче. Може би първо кучето ще се спусне да захапе козаря .. А козарят вървеше леко по ливадата към лагера с кошницата и .., не обръщаше никакво внимание на мъника. Й. Радичков, СР, 19. Шаро погледна мълчаливата, тътнеща картина, възприе я безпогрешно и чу как кръвта му вие. Предпазливо забърза на тромавите си силни крака. Мъниците .. дадоха знак за присъствието му. Д. Цончев, ОТ, 128-129.
2. Прен. Пренебр. Малък, дребен човек. Видях острието пред мене в ръката на най-дребния от тях .. Наведох се рязко, .., изправих се и ритнах мъника между бедрата. Д. Цончев, М, 107-108. — Я му извърти един през свинската мутра — посъветва го дребният войник. — Кротувай, мъник, ще му извъртя аз, когато дойде и моето време. М. Смилова, ДСВ, 264.