МЪРТВЀЯ, -ѐеш, мин. св. мъртвя̀х, прич. мин. св. деят. мъртвя̀л, -а, -о, мн. мъртвѐли, несв., непрех. 1. Бавно, постепенно се приближавам към смъртта, към загиване, умиране; замирам, линея, чезна, губя се. Корав съм инак, нищо ме не боли, ям си добре, а мъртвея от ден на ден. Виждаш ме — почернял съм — въглен! Г. Караславов, Избр. съч. I, 84. Драго: — Остави каквото е било, дай малко селитра да го съживим. Божил: (тържествуващо, язвително) — Значи мъртвее овесецът, а? Н. Хайтов, ПЗ, 72. „Мъртвея — / ти каза истината; рано в студ / сърцето ми замръзна.“ П. К. Яворов, Съч. I, 143. ● Обр. Върху улиците тежеше знойна тишина, която отсреща, .., се гърчеше под сребърните люспи на един безкраен и неуловим змей .. Около него и далеч край него, .., мъртвееше като железарско горниво денят. Ст. Чилингиров, ХНН, 155.
2. Прен. Неподвижен, бездеен, без признаци за живот съм. Там някъде като огромни динозаври, изровени от глъбините на земята, мъртвееха роторните багери. К. Колев, М, 47. Навън шуми. Пред тъмни речи / мъртвеят немите уста. Н. Лилиев, С 1932, 25. О, не буди ме, дружке мила, / заспивам аз в желани сън, / сърце сковано, дух без сила, / очи мъртвеят — без огън. Ц. Церковски, Съч. I, 267.