МЪТНЀЯ, -ѐеш, мин. св. мътня̀х, прич. мин. св. деят. мътня̀л, -а, -о, мн. мътнѐли, несв., непрех. 1. За очи — губя постепенно естествения си блясък и бистрота. Честлав се вгледа в Борис с разширени очи, сякаш го виждаше за първи път. Очите му взеха да мътнеят. Й. Вълчев, СКН, 594. Очите му мътнееха от уплаха. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 113. Върху празното шише светлееше зелена звезда — отблясъкът навярно беше му се видял далечна звезда и пъстрите очи мътнееха от непостижимото разстояние. Ст. Сивриев, ЗСБ, 48.
2. За цвят на нещо — откроявам се, правя впечатление с придобития по-тъмен нюанс от естественото, обичайното. Надзирателят беше мургав, толкова мургав, че чак и бялото на очите му, леко оцветено, мътнееше и правеше лицето му малко безизразно. ЛФ, 1958, бр. 14, 3. При голям излишък на въздух над слоя, пламъкът се скъсява и светлее, а при недостатък на въздуха — мътнее. К. Дойчев, МП (превод), 760.