МЪ̀ТНЍЦА ж. Диал. 1. Мътиляк. „От ка съм, Гано, починал, / сѐ вода газа, Драгано, / сѐ жъден хода, Драгано / че е водата мътница.“ Нар. пес., СбВСтТ, 280. Зъл съм си сън сънувала: / изтече слънце кръваво, / притече вода мътница, / та Милену у двор утече, / нему отнесе червен подкапник, / а на мене бял лакатник. Нар. пес., Н. Геров, РБЯ III, 108.
2. Прен. Смутно, несигурно време. — От голяма суша и на град се благодари, булка. В тая мътница аз и на качамака свалям калпак. А. Гуляшки, ЗР, 182.
◊ Мътницата ме носи. Диал. Занимавам се с празни, безрезултатни работи; несериозен, лекомислен съм, завеян съм.