НАЖАЛЯ̀ВА МИ несв.; нажалèе ми, мин. св. нажаля̀ ми, св., непрех. Диал. Дожалява ми, домъчнява ми. Щом му рекоха да иде в града, де че го накараха да мре — така му стана, но нямаше къде — тръгна. Из пътя .. идеше му да хвърли всичко и да иде при говедата си. И толкова му беше нажаляло, че порони сълзи. Ил. Волен, ДД, 39. Па бил се уморил, та едвам ишел.. и му нажалело, та плакал. Нар. прик., СбНУ Х, 143.
НАЖАЛЯ̀ВАМ, -аш, несв.; нажаля̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Предизвиквам у някого жал, тъга, мъка; натъжавам, наскърбявам, нажалвам. — Кириак, ти я нажаляваш повече, иди нататък — каза му Юрданица строго. Ив. Вазов, Съч. II, 91. Не беше малка, отдавна ѝ дойде време. Но все ѝ се струваше, че ще нажали стария, като се махне от къщата му. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 79. „Никога не ще ся реша да направя нещо, което може да оскърби и нажали майка ми.“ Пч, 1871, кн. 1, 13. ● Нар.-поет. Ж а л б а н а ж а л я в а м. — Овчарче, младо пастирче, / защо та жалба нажали — / да не йе стадо болняво, / или йе срце ранено? Нар. пес., СбНУ ХLVI, 202. „Батьо ти си ма нареди / с отрова да та ютрова. / Просни са, мрътвец та стани, / свещица да ти запала, / давно го жалба нажали!“ Нар. пес., СбНУ ХLVI, 151. // Със същ. като д у ш а, с ъ р ц е — правя да стане тъжен, да изпитва тъга; натъжавам, наскърбявам, нажалвам. — Нажали ми душата таз песен. Й. Йовков, ПГ, 47. Като застана дядо Стоян за пръв път пред сградата на затвора, разхлипа се и не можеше да се успокои... — Ти мъж ли си, бре! Детето ни в затвора, а ти... да нажалиш повеке сърцето му. Д. Талев, ПК, 589.
НАЖАЛЯ̀ВА МИ СЕ несв.; нажалèе ми се св., непрех. Диал. Нажалява ми; натъжава ми се. Карай, мале, кого знаеш, / мен да знаеш да не караш, / че ми се е нажалело, / че ми либе не дооди. Нар. пес., СбВСтТ, 61. ● Нар.-поет. Ж а л б а (ж а л) м и с е н а ж а л я в а. Задали се ситни, дребни врабци, / та си клюват брату цръни очи! / На сестри се жалба нажалело, / та на врабци потиом говори: / „Ишу, ишу, ситни дребни врабци !“ Нар. пес., СбНУ ХLIV, 39.
НАЖАЛЯ̀ВАМ СЕ несв.; нажаля̀ се св., непрех. 1. Обзема ме жал, тъга; натъжавам се, наскърбявам се, нажалвам се. „Плаче за Ана“ мисли той [Боян] и се нажалява при спомена за нея. М. Грубешлиева, ПИУ, 304. — На чужди пари чорбаджия ще става! — мърмори майсторът и сам се нажалява: — Ей, майчице мила! Не стигат и туй то! Д. Бозаков, ДС, 53. Нажали се, заплака Дона за майка си, за близките си — за пръв път се отвори в сърцето ѝ едно кътче за тъга не само по Велко. Д. Талев, И, 627. Игуменът му [на дякона] сборваше: / „А егиди, лудо гяче [дяче]! / Защо си се нажалило / книга пеиш, сълдзи рониш?“ Нар. пес., СбБрМ, 488. ● Нар.-поет. Ж а л н о с е н а ж а л я в а м; ж а л б а с е н а ж а л я в а м. Седе ми Стоян, седе ми, / седе ми млого, ни малко, / седе ми десет године / и на десету годину / Стоян се жално нажали. Нар. пес., СбНУ ХLIХ, 139. // За сърце, душа на човек — ставам тъжен; натъжавам се, наскърбявам се, нажалвам се1. Комуто сръце ся нажалява, кога ся чете какво да било измислено тегло, нему няма и да трепне за никакво такъво нечто, когато наистина ся сбъдне. Й. Груев, СП (превод), 265.
2. Диал. С предл. н а д. Съжалявам се. — Как ще да има сърдобол за Минка, ако се разболее, например, или бъде кахърна, когато над хора, дето живи горят в пламъците, той не се нажалява! Ив. Вазов, Съч. ХIХ, 88.