НАМЯ̀РА, мн. няма, ж. Диал. 1. Намиране. Дъждът не попречи и на г. Т. в занятията му: той беше в истински възторг от намярата на самия връх на билки неизвестни още във флората на целия Балкански полуостров. Ив. Вазов, Съч. ХV, 144.
2. Нещо намерено, открито; находка, откритие. Веда Словена! Грамадна сбирка български простонародни песни, намерени от г. Верковича преди няколко години в Родопите. Всеки ден растящето недоверие в учения мир подкопаваше кредита на неговата намяра. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 73-74.
3. Намерение, умисъл. Първата му мисъл беше да влезе подир тях при гледачката, но в миг му хрумна щастлива намяра как да спечели хитрата туркиня за своите цели. А. Христофоров, А, 187. — Дали пък от вярата не им иде и силата? .. — Ти намярата им гледай, не вярата! .. Вярата е да се държи, а законът да се пази. А. Христофоров, А, 199. А пък Дешка със буля си / при Ненча стояха / говоряха помежду си / и Добря кълняха: / „Да тя устрели устрел, Добре, / ти не си за вяра — / каменно е твойто сърце, / зла ти е намяра.“ Ц. Гинчев, ДТ, 64.
4. Разг. Само членувано. След клетва с гл. в пов. в конструкция и + с ъ щ., и н а м я р а т а или (след гл. с отриц.) н и (н и т о) + същ., н и (н и т о) н а м я р а т а. За усилване на отрицателното отношение към това, което е назовано от предходното съществително. Ой да ти се не види и градът, и намярата. Днеска у града, утре у града. Какъв е тоя град? Кр. Григоров, Р, 58. — Да ти опустеят и събранията, и намярата, вреш си главата, където не ти е място. В. Нешков, Н, 34. — Махайте се от главата ми! Хайде, събирай си, чоджум, такъмите и не ви искам ни портрета, ни намярата! Чудомир, Избр. пр, 11. — Ох, хайде да ядем и да лягаме, че и аз съм се съсипал с тая никаква къщна работа, дето ѝ няма нито края, нито намярата. Г. Караславов, С, 12.