ОЛУ̀К мн. -ци, след числ. -ка, м. Остар. Улей или тръба за поемане и отвеждане на стичащата се от покрива на сграда вода по време на валеж; улук, водосток, водосточна тръба. Тая липа, от една страна прехвърляше клони над улицата, от друга — стигаше до боядисания олук на новата къща. Н. Нинов, ЕШО, 35. Под ударите на ботуши, / тежки от вода, / .. / изчезват улиците,/ както в дните на потопът,/ .. / и с гърло пълно / на олуците тръбите,/ и около комините / от студ пищят скворците. А. Муратов, ХД, 40-41. // Остар. Тръба за отвеждане на вода. От тия чешми, водата на една, която е близо до олтарят церковни от северната страна, вкарува се всичката чрез коруби (олуци) в олтаря, и с нея се мие лятно време всичката Велика Церква, на която прекрасното дюшеме часто се оплескува от тъпкането на поклонниците. Н. Рилски, ОМР, 61.
— Тур. oluκ.