ОСВЕТЀН1, -а ,-о, мн. -и. Прич. мин. страд. от осветя1 като прил. 1. Върху който пада светлина или към който е насочена светлина; огрян, светъл. Само Кадиин връх, по едно разположение на планините, беше още цял осветен. Ив. Вазов, Съч. ХV, 102. Осветената сцена прикова погледите на децата.
2. Който е изпълнен със светлина, в който има светлина; светъл. Отвори се отдолу една врата, и те влязоха в една стая, доста широка, добре послана с черги и осветена. Ив. Вазов, Съч. VI, 69. В паметта му стоеше осветеното казино, масата с Костадиновия гръб, Христина и оня миг, когато си тръгна от вечеринката. Ем. Станев, ИК I и II, 221. Вечер седеше до прозореца и гледа осветената София. Г. Стаматов, Разк. I, 112.
ОСВЕТЀН2, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от осветя2 като прил. Който е направен свят чрез молитва или свещенодействие. Над коностаса имаше втъкната осветена босилкова китка и върбово клонче от цветната неделя. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 30. И решиха благочестивите монаси в полунощ да отслужат бдение и молитви над момъка и да закачат осветен кръст на шията му. Елин Пелин, Съч. IV, 85-86. Б о р и с: Уда̀ри, / о, Клименте, Науме, Ангеларий, / часът на осветената ни реч. К. Христов, ППож, 26.