ОТКЪНТЯ̀ВАМ, -аш, несв.; откънтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. откънтя̀л, -а, -о, мн. откънтèли, св., непрех. 1. За звук — предавам се, звуча, като постепенно затихвам. В края на последното действие, когато Нора вече си е отишла и съпругът, оглеждащ празната стая, извиква: „Нора! Нора! Каква пустота! Няма я вече!“, гласът му откънтяваше като в празно пространство. Ст. Грудев, АБ, 141. Аз слушах.. мощния глас на високоговорителя, който се издигаше като призив за борба в шума на строителния град и откънтяваше в тъмните плещи на хълмовете. З. Сребров, Избр. разк., 238.
2. Преставам да кънтя. Още не бе откънтял тропотът от коня на Мито Митонкин, мъже отвред взеха да се прибират по домовете си. Т. Харманджиев, Р, 180. А есента, когато откънтя и последната моминска песен от полето, направиха събрание, за да видят кой какво е свършил. Кр. Григоров, Н, 150.