ОТМЀТНИК, мн. -ци, м. Остар. Лице, което се отмята от думите си, от обещанието си. — От някои си угнетители турски и отметници султанови, братия наши от турци позвани „рая“, неописани насилия теглят. Дн., 1857, бр. 1, 1. Някои.. замислиха да служат в царската войска,.. Гръцката власт умеяше и да ги избира. У които подозряваше невярност, тях пращаше в Азия, а в Европа оставяше само познатите отметници и подлеците. Б. Димитров, Я I (превод), 37.