ПОБЛЀЙВАМ, -аш, несв.; поблèя, -èеш, мин. св. поблèях и побля̀х, прич. мин. св. деят. поблèял и побля̀л, -а, -о, мн. поблèли, св., непрех. 1. Само несв. Блея леко от време на време; проблейвам. От кошарата поблейват овцете, откъм преграденото се обаждат агънцата. Кр. Григоров, Н, 59. — Овцата се оягни! Женско!... Надникнах през плета и то ходка из кошарата,.. пък майка му върви след него и поблейва! Ил. Волен, МДС, 140.
2. Обикн. св. Блея малко, известно време. Дойдоха те сред стадото и хванаха югича .. Цялото стадо тогава поблея за него .., но пак замлъкна. Й. Йовков, Разк. II, 376. „Вижте ги как плачат. Да са агънца, ще ги затворите в кошарата, ще поблеят, па ще им мине. А това са деца.“ Ст. Даскалов, БП, 71.
3. Блейвам веднъж; изблейвам, проблейвам. Той [Вълко] чакаше Дунка да се върне и да се обади на своята рожба .. И ето че тя поблея с къс тръбен зов. Ем. Станев, ПЕГ, 99. Покоят, царящ през цялата дълга нощ над село .., мигом се наруши; кучета към долнята покрайнина лавнаха, подранило стадо поблея. Ц. Церковски, Съч. III, 95. Алипия гледаше тая овца. И когато тя поблейваше, той леко кимваше с глава. Й. Йовков, АМГ, 129. Черна е овца побляла, / че сичко стадо разбляла. Нар. пес., СбНУ ХLVII, 97.