ПОБЪЛГАРЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от побългаря като прил. 1. За човек — който е възприел езика и народностното съзнание, традициите, обичаите и др. на българите. В неделя на Великден сутринта с Вацов и Михалаки отидохме в гимназията (..), посетихме най-напред Табакова (..), после побългарения търговец Куссиди (грък). СбЦГМГ, 79. Той [В. Минчев], .. ся труди, за да ся установи едно постоянно Българско училище в тоя град .., под управлението на един старик-влах побългарен. АНГ I, 587. Сит вълк и побългарен грък да ги не вярваш. Погов., П. Р. Славейков, БП II, 115.
2. Обикн. за чуждестранно литературно произведение — който е променен така, че да стане български по характер, герои и обстановка, да отговаря на българската традиция, бит и душевност. Той [Блъсков] е първият ученик на Друмев. Между множеството негови оригинални и побългарени произведения най-значителни са двете му повести „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръстинка“. Г. Константинов, ПР, 60. В побългарен превод Пишурка поставя пиесата на Фридрих Хебел „Многострадална Геновева“. Ст. Станчев, НР, 119. Обратно — на стиховете му, .., смъртта повиши курса им .. Само четири от тях аз намерих за възможно да преведа, и то четвъртото с променено (побългарено) име „На Шипка“. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 21. // За чуждоезично име — който е заменен с български. Собствените имена, които са срещат в драмата на Моллера, са побългарени. Знан., 1875, бр. 19, 304.