ПОВИНОВЀНИЕ1, мн. няма, ср. Остар. Книж. Подчинение, послушание; повинение, повинование, повинуване. Аз няма да те обвиня, като ти кажа какво издават очите ти. Но аз искам да си управлявам държавата и ти трябва да приемаш това с повиновението на най-почтения поданик. Й. Вълчев, СН, 422. Расото, манастирските правила, принципите на повиновение, чинопочитание и скромност сигурно ще са го [Паисий] възпирали да показва навред своята истинска, импулсивна натура. Ив. Шишманов, Избр. съч. I, 83. Императорите едва с голям труд дръжали в повиновение как безпокойните италианци, така и непокорните си васали в Германия. Г. Йошев, КВИ (превод), 177. Матросите забравиха длъжността и повиновението си към капитаните и начнаха безсрамно да викат върху Коломба. П. Кисимов, ОА (превод), 39.
ПОВИНОВЀНИЕ2, мн. -ия, ср. Остар. Повинност2. За сметка на господарството [императорите] градили храмове, .., освободили ги още, както и служителите им, от обществените данъци и повиновения. Д. Душанов, ИПХЧ, 104.