ПОЍДА, -еш, мин. св. поѝдох, прич. мин. св. деят. (диал.) поишъ̀л, -шла̀, -шло̀, мн. -шлѝ, св., непрех. Ида2, отида някъде за малко, за кратко. Посетителите знаят, .., че пивницата ни в петък е затворена, но по силата на някакъв непреодолим навик и в петък надвечер пак се наканват да поидат към центъра. Б. Геронтиев, Б, 56-57. — Тъй, тъй, дойдох да видя либератата Болгария, да поида в Бяла Черква, да видя майка ти. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 106. — Ние се каним и у вас горе да поидем, та и вуйчо Венко да повидим, и нана Венковица. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 289. И как се грижи за децата! Колко ги обича! Като поидат у тях, тя ги нагоди и посрещне хубаво все. Т. Влайков, БСК I, 512. „Ти ще са върнеш в отечеството си, .., когато поидеш в преизподня и попиташ вещаго Тирезиа за своето пътуване.“ Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 100.
ПОЍДА СИ св., непрех. Ида си, отида си за малко, за кратко. Преди да тръгнеш за насам [за Москва], трябва да си поидеш в село за няколко дни. АНГ I, 411. „Ден-два ако не трябвам аз, / да си поида. Няма нито час — / хе где е.“ К. Христов, ЧБ, 58.