ПОЛИЕЛЀЙ1, -èят, -èя, мн. -èи, след числ. -èя, м. Остар. Полилей. Един византийски полиелей виси от потона, незапален. Ив. Вазов, Съч. XX, 54. Десетки бели свещи горяха в сребърния полиелей, който висеше от средата на тавана и пръскаше мека светлина по лицата на гостите. А. Христофоров, А, 79. Кристалният полиелей заля хола с ослепителна електрическа светлина. Д. Димов, Т, 401. Съборната [църква] има полиелей сребрънен изчукан, толкоз голям, что три человеци влазят в него. Ив. Богоров, КГ, 270.
ПОЛИЕЛЀЙ2, -èят, -èя, мн. -èи, след числ. èя, м. Обикн. мн. Църк. 1. Песнопение на подбрани псалми при утринното православно богослужение. Тия колива са правят чинно .. ката събота за общо помянование на литургия. На памят святих, които имат полиелей. За прастасе монастирски и поклоннически. Неофит Рилски, ОМР, 57.
2. Прен. Остар. Хвалебствие, възхвала, похвала. Ний пък, публицистите, туй стражарите уж нещо си на народните правдини, да са привикнем да им възпяваме [на народните представители] полиелеи и славословия. Г, 1863, бр. 11, 83.
— От гр. πολύς 'много' + ἔλαιλον 'елей, маслинено масло'.