ПОНЍЧАМ1, -аш, несв.; понѝкна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Диал. Навеждам надолу глава, поглед. Георги си долу понича / и дребно сълзи порони, / че си у дома отиде, / измъкна дърво рудовно, / та го на царя занесе. Нар. пес., СбНУ XXV, 57. ● Нар.-поет. н и к о м п о н и ч а м. Кога наближат до нея [кулата] ником поничат и идат мълчешком. С. Радулов, ГМП (превод), 118. Дорде си Сандо издума, / из пояс кама извади, / че мушна Славка в сърцето. / Славка си ником понича, / милно си братец изгледа. Ц. Церковски, Съч. II, 205.
ПОНЍЧАМ2, -аш, несв. (диал.); понèча, -иш, мин. св. -их, св., непрех. Понечвам. В изморените и кестеняви очи поличава някакво желание, ала щом съгледва мъжа си вслушан, лицето ѝ се променя, очите ѝ светват болезнено и понича да се върне. Ив. Кирилов, Ж, 5. Лисицата стана неспокойна. Ту поничаше да тръгне, ту се спираше. После изведнъж се насочи към селото. Ем. Станев, К, 42. Тикам парите в ръката ѝ .. Цяла трепери и понича да ми целува ръцете. Ем. Станев, А, 197-198.